Марин и Любомир станаха  най-добри приятели още от деца. Семействата им бяха близки, често гостуваха едно на друго, и затова те израснаха заедно.

  Марин се увлече по футбола, в гимназията започна да тренира редовно. Любомир имаше физика на плувец, когато ходеше с техни-те на море като малък, бе като риба във водата. Поради това той се записа да тренира плуване, справяше се отлично и спечели някол-
ко турнира в училище, а после и като студент.

 Марин можеше да има обещаващо бъдеще като футболист, но през последната година от гимназията, преди да завърши, започна да пуши, да попийва повече и заряза тренировките. Освен това, фина-
нсите го увличаха все повече и повече- учеше в Националната фи-
нансово-стопанска гимназия,- и реши, че това ще следва в универ-
ситета, след завършване на средното си образование. Вече го мързе-
ше да спортува и го правеше все по-рядко- само от време на време ходеше да тича.

  Любомир учеше във Втора английска езикова гимназия „ Томас Джеферсън „. Интересуваше се от политика, когато бе на седемна-
десет. Тогава и реши- ще следва политология в Нов български уни-верситет.

  И двамата завършиха средното си образование с отличен успех. Без никакви проблеми ги приеха в университетите- единият в Нов български, както казахме, другият- в УНСС.

  По това време се срещнаха с първите по-силни сърдечни вълне-
ния- това на Марин се казваше Наташа, а на Любомир- Гергана. Момичетата станаха неразделни като гаджетата си. Всъщност, двете двойки вършеха почти всичко заедно- учеха заедно, излизаха заедно, пътуваха заедно.

  Всички завършиха с отличие. Марин се ожени за Наташа, а Любомир- за Гергана. Кумуваха едни на други. Марин започна работа в една голяма кредиторска фирма- той работеше това още като студент, а Любомир се кандидатира за депутат и стана такъв. Наташа беше графичен дизайнер, а Гергана стана пиарка.

  Една вечер, беше зимата, Марин и жена му бяха поканени на гости у кумовете им. Пристигнаха в осем, в модерния жилищен блок в Лозенец, и се качиха с асансьора на петия етаж. Наташа позвъни на звънеца. Отвори Гергана.

- Оооо, милички, заповядайте. Влизайте. Любчо се къпе в момента.

И пое дебелите им вълнени палта. Кредиторът и съпругата му бяха въведени в просторен хол, обзаведен луксозно. На масата светеше от чистота бяла покривка от органза, със сервиз порцеланови при-
бори, най-вероятно от  чужбина, които пристигналите бяха вижда-
ли и преди и знаеха, че са много скъпи, ала Гергана не щадеше пари за комфорт. Индийски памучен килим галеше ходилата им, докато сядаха, срещу тях имаше огромен телевизор, колкото поло-
вината стена, а от двете му страни, в шкафове стояха най-разли-
чни видове кристални чаши- коя от коя по-скъпи.

  След малко се появи и Любомир-лъснат от главата до петите. Поздрави любезно гостите си и се настани до съпругата си. Домакините наляха вино, чукнаха се и отпиха.

- Е- поде Марин,- как я карате, Филипови?

- Аз искам да се оплача- каза Гергана,- Любчо ми даде да работя с някакъв негов приятел- начинаещ певец, който имал нужда от услугите на пиар специалист, за да му се вдигне рейтинга. Ама оня е отвратителен, Любомире! Как можа да ме натресеш на такъв малоумник? – караше му се вече тя.- Постоянно ми дава някакви тъпи идеи. Аз си разбирам перфектно работата, но той много обича да ми дава акъл. На всичкото отгоре ми звъни по сто пъти на ден. Откъде ги намираш такива образи?

- Генади не е лошо момче.- Защити се Любо.- Малко е инфантилен, вярно, но не е лош. Ще го потърпиш още малко, нищо няма да ти стане.

- Дано!

Марин и Наташа се засмяха.

- А ти, приятелю- каза Марин,- ти какво правиш?

- Днес обсъждахме законопроект за изменение на Закона за семейните помощи за деца. По- всичко личи, че...- Любо въздъхна тежко- ще ги съкратим. Аз бях против, но сме малцинство. Много се дразня от всичко. Никой от колегите ми не ме слуша какво гово-

ря. И ако се приеме –а то най-вероятно ще се приеме,- гледай какви протести пак ще има! До гуша ми идва вече. Но си обичам работата. Ще се опитам да променя нещо.

 Приятелят му го изгледа насмешливо, докато си бодваше резен сирене с вилицата.

- Знаеш какво съм ти казвал за политиката- каза той- Знаеш какво мисля за нея.

Любо го стрелна злостно.

- Всъщност, такава е станала в течение на годините. Но аз ще се опитам да променя нещо. Имам вяра.

 Сега Марин понечи да се разсмее високо, но се усети навреме и спря. Все пак, беше най-добрият му приятел.

 Настъпи неловко мълчание на масата. Чуваше се само досадното говорене на телевизионният водещ на новинарсака емисия. Той спомена за обсъждането в Народното събрание на законопроекта, за което бе говорил преди малко Любо. След това сервира традиционната порция „ черни „ вести- пак бяха убили някого, пак бяха изнасилили някого, отново бе обран или пребит възрастен човек, или някой бе отровил куче. Нямаше нещо положително.

  На Любо му омръзна и попита:

- Ами вие, Тодорови? Как я карате вие.

 - Аз работя по художественото оформление на дебютната книга на един писател.- отвърна Наташа.- Работата ми доставя удоволствие. Ала направих грешката, от любопитство да прочета ръкописа на този автор. Много насилие. Много убийства. И действието се развива в САЩ. Не ми хареса. Въпреки, че е интригуваща. На Марин обаче му хареса.

- Да, не беше лоша. Ти нищо не разбираш.

Жена му го сръга с пръст в ребрата. Той се ухили и я целуна.

- А ти, приятелю, ти как си- продължи Любо,- върви ли работата.

Сега бе ред на Марин да въздъхне дълбоко.

- Върви и още как. Давам кредити като за световно, както се казва. Постоянно хващам бонусите във фирмата, но това се дължи на таланта ми. Консултантите леко ми късат нервите, но успявам да ги мотивирам...често с нестандартни методи. Не ме питай какво имам предвид. Не бих ти казал за нищо на света. Но вършим работа, това е същественото. Тоя бизнес обаче си има и лошите страни. Често се занимавам с роми. Всъщност, не толкова често, но когато трябва да контактувам с някое от тези същества, направо ми идва да повърна. Да  оставим настрана фактът, че са крайно неграмотни. Много проблеми имаме с погасяването на кредитите им. Не връщат, лъжат, стоварват ми една камара главоболия на главата. Но най-много ме вбесява това, че лъжат за неща, за които, лично на мен, ми е немислимо да излъжа. Ужасно племе.

  И не само това. Много хора имат проблеми с погасяването на дълговете. Става ми крайно неприятно, например, че някоя баба е взела кредит, после й е трудно да го върне, а ние сме безкомпромисни и ще й вземем дори двата лева за хляб, колкото да вземем нещо от нея. Станал съм...доста меркантилен. Преди не бях такъв, но явно съм се променил. Понякога ми става много кофти за тези хора. Ако има отвъден живот, сигурно ще горя в ада...

 Марин отпи замислено от чашата си. Изражението му бе тъжно.

- Но какво да се прави- добави той.- Такава ми е работата. Парите никак не са лоши. С тенденция да се увеличават. Един ден дори, бих могъл да стана шеф на фирмата.

 Докато говореше, Любомир се загледа в него и се замисли:

 „ Доста се е променил. Сякаш нищо не е останало от предишния добър човек, когото познавах. Безскрупулен и агресивен е. Мачка всичко наред. А това, което каза за бабата направо ме уби. И само пари са му в главата. Мисли как да се издигне, без значение средствата. Това ли е моят приятел от детството?...аз станах депутат, за да помагам на хората и да ги пазя от такива като...него. Изверг! И чертите му са се изменили. Има един хищнически блясък в очите...като акула е. Това не е Марин, когото познавах...“

  И го наблюдаваше с благо изражение, но вътре в себе си бе започнал да се отчуждава от него, и дори, в малка степен- да го презира.

  Марин също имаше такива размишления за приятеля си:

„ Ето го- депутатчето. Винаги се бе интересувал от политика, а сто пъти му казвах, че е мръсна работа и да не се забърква в това. Там всички работят в ущърб на народа, всеки мисли само за себе си, да напълни гушата с пари, пък населението-кучета го  яли. Ето- ще приемат този закон за семейните помощи за деца, и Любо нищо няма да може да направи! Сега още е идеалист, но реалността ще го приземи, и ударът със света ще бъде ужасен. И той ще стане като тях- продажник, изрод и демагог. Може би дори вече е ста-

нал такъв, само пред нас се прави още на светец. Любо, Любо...какво стана с тебе...“

  Вечерта премина в разговори на  теми, които не представляваха интерес за никого. Просто искаха да мине по-бързо времето. Към полунощ Марин и Наташа си тръгнаха.

 

  След тази среща, двете семейства започнаха да се виждат по-рядко. Съпругите на Марин и Любомир в началото настояваха за по-чести вечери, прекарани заедно, но мъжете се дърпаха. Бяха се разочаровали един от друг. Измисляха си различни причини да не се виждат- поради умора, заетост и т.н. Животът бе променил и двамата в отрицателна насока- професиите им плъзнаха като змийска отрова в душите им и те се покваряваха. И всъщност, именно те разделяха неразделните иначе, приятели от цял живот.

 Това ги караше да мислят и нещо друго- след като са лоши хора, значи и тези, които контактуват с тях, са поели от низостта им.

  Така един ден, след работа, докато Марин се прибираше вкъщи ( бе доволен, че ще вземе голям бонус, понеже беше дал повече кредити- с ясното съзнание, че съсипва хората, на които ги дава ), движейки се по улицата, джиесемът му иззвъня. Непознат номер. Той въздъхна нервно. Някой длъжник сигурно. За пореден път ще иска отсрочка. Вдигна.

- Ало?

- Добър вечер, г-н Тодоров.- чу приятен глас той.- Казвам се Иван Тираджийски. Познат съм на Вашия приятел Любомир Филипов. Можем ли да поговорим за минута?

- Слушам Ви.- отвърна Марин, но у него се надигна раздразнение.- Какво има?

- Можем ли да се срещнем  някъде? По телефона не е удобно.

- Зает съм!- грубо отговори Марин.- Кажете накратко какво има!

- Наистина не е за по телефона. Нека се срещнем.

 На Марин не му се спореше повече. Искаше по-бързо да се прибере.

- Добре, добре. Утре вечер в 19 часа. Удобно ли е?

- Да.

- Добре. Утре ще Ви се обадя, за да кажа къде ще се срещнем. Дочуване.

И затвори телефона. „ Какво ли пък ще иска този от мен сега...приятел на Любо. Ужас. Сигурно е някакво политиче като него. Проджана и долна душица. Но ще видя какво иска.

 На другия ден, в уречения час и уговореното място, се срещнаха двамата мъже. Пред Марин се появи четиридесетгодишен човек, висок и слаб, с благо и някак смирено изражение. Първото впечатление на Марин за него бе, че е симпатичен. Но той бе прия-

тел на Любо. Явно външния вид лъжеше. Кой знае каква отрепка щеше да се окаже.

- И така, господин Тираджийски. С какво мога да Ви бъда полезен?- попита кредиторът, докато отпиваше от капучиното пред себе си.

- Много се извинявам, че отнемам от ценното Ви време, но наистина се нуждая от помощта Ви. Напоследък станах много близък с Вашия приятел Любо, а той ми препоръча Вас като човек, на когото може да се разчита. Синът ми наскоро завърши финан-

си и и си търси работа. Споменах му за това на Любомир, и той каза, че познава правилния човек. Даде ми номера Ви и каза да се свържа с Вас. Та..дали не би могло да се намери нещо за него във вашата фирма?

 Марин се загледа в човека, който пое чашата си с пепси и отпи малка глътка. В очите му блесна дяволито пламъче. Усмихна се широко.

- Разбира се. Няма проблем. Ще му намеря нещо. Пратете го вдругиден в офиса. Ето визитката ми. На нея е посочен адреса.

  След няколко дни, в кредиторската фирма започна работа като кредитен консултант , един младеж, който Марин взе под крилото си.

   Изпеченият кредитор се прояви в стихията си. Можеше да научи момчето в тънкостите на занаята, но той не го направи. Даваше му грешни съвети, представяйки ги за верни и най-рационални. Резултатът бе, че синът на Иван не успяваше да раздаде необхо-

димия брой кредити за месеца, а това се случи няколко месеца подред. Обвиняваха го в некомпетентост и некадръност. Накрая го освободиха, като дори не му платиха цялото възнаграждение за месеца.

   Няколко дни след уволнението на момчето, Любо се обади на Марин:

- Ама и ти ми направи една меча услуга! Защо сте го разкарали? Иван ми е приятел, знаеш ли как ме изложи пред него! Гарантирах му, че си точен, че цялата организация е перфектна. Защо го направи това, кажи ми?

 Приятелят му въздъхна престорено тъжно.

- Любо, моля, те не ме обвинявай за неща, за които нямам вина. Това момче е глупаво. Сто пъти се опитвах да му налея акъл в главата, но то не възприема и не възприема! Правеше точно обратното на това, което му кажех. Естествено беше, че ще го уволнят. Той спъваше работата. Какво можех да сторя? Много съжалявам, но той не е за тази работа!

 Депутатът затвори очи, а устните му се присвиха от злоба. Познаваше добре Марин, и усети, че го е направил нарочно. Че го е учил зле. И си рече наум „ Аз ще ти го върна, приятелю. Ще видиш ти. Не знаеш с кого се захващаш! „

 

  След известно време, за Марин настъпиха лоши дни. Въпреки че си вършеше работата безпроблемно и просперираше, шефът на фирмата доведе свой познат, който назначи на мястото на Марин, а на него му предложиха или да го понижат или да го освободят. По-голямо унижение той не бе срещал през живота си. Напусна като побеснял.

  Яви се на дузина интервюта в други кредиторски фирми, а няколко от тях счетоха опита му за отличен и му предложиха да го назначат. Той се съгласи да започне работа в една от тях.

  Но, както казахме, Марин бе спохождан от лош късмет през това време. Управителят, за зла беда, беше познат на Любо, и когато при една тяхна среща, му спомена кого е назначил на работа, веднага съчини купища лъжи, за да представи приятеля си в лоша светлина. Каза, че Марин пиел по време на работа и още други измислици, способни да разклатят работното място на човек. На следващия ден той бе уволнен. По-късно разбра, че депутатът е отговорен за нещастието му.

   Нещата още повече се влошиха, когато и Наташа остана без работа. За това пак бе отговорен Любо. Той имаше много връзки вече, колкото повече се издигаше в политиката, и това го улесняваше да прави, каквото си пожелае. Семейство Тодорови имаха спестявания за черни дни, които им помогнаха за известен период от време. А това време намаляваше.

  Безработен, беден, с разбито сърце, Марин се разхождаше по улиците на София, без да знае накъде. Мъката му бе твърде голяма и проклинаше наум Любомир- отговорникът за злочестието му. Искаше му се в този миг да го срещне някъде, за да го удари поне.      Поне малко да му излезе бесът.

  Тъкмо тогава го видя- на отсрещния тротоар. Облечен в дебело палто, вървеше забързан, явно отиваше към сградата на парламента. Бе доста охранен- може би имаше сто килограма, дори повече. Лицето му бе станало мазно и противно. Сякаш от стария Любо не бе останал и помен . Марин се разяри и наум го прокле. Пожела му да му се случи нещо лошо. По възможност на мига. И сякаш...Бог го чу. Или по-скоро сатаната.

  Любомир понечи да пресича улицата, и тъкмо бе по нейната среда, когато видя Марин. Заби се на място. Двамата мъже стояха неподвижно и се гледаха. Бившият кредитор изпепеляваше депутата с адски поглед, и ако те можеха да убиват, то Любо вече щеше да е умрял. Маститият народен представител, от друга страна, го зяпаше с почуда, известна доза съжаление и разкаяние за стореното от него.  Може би тъкмо тези чувства са минавали през сърцето му, когато той се хвана за него, а лицето му бе изкривено от болезнена гримаса. Той се сгърчи страшно, сетне рухна на паважа, като издаде ужасен стон. За късмет, коли нямаше наоколо.

   Марин се приближи и се надвеси над него. Гледаше старият си приятел, който бе получил инфаркт, с безразличие и задоволство. Постоя така две минути, после нещо се случи с него. Той се замис-
ли.

 „ Какво ми става? Аз ли съм това? На земята лежи най-добрият ми приятел от детството, а аз умирам от кеф. Това е нечовешко и нередно. Това е сбъркано. Причиних му болка и разочарование, той също ме нарани. И какво? И защо? За нищо! Как можах да направя това с Любо? Кой ми внуши тези отровни помисли в сърцето, та изобщо някога, през оная зимна вечер, когато бяхме на гости у тях,  започнах да го мразя. Как въобще се стигна дотук? Не знам какво го е накарало да ме мрази толкова много, че да ме остави без работа, както и жена ми, но аз не мога повече така! Задушавам се! Не мога повече да мразя. Та това е най-добрият ми приятел, за Бога! С него съм израсъл. Това е човекът, за когото бих дал живота си! Не знам защо трябваше да го осъзная едва след като го намразих до дъното на душата си, но сега вече съм сигурен, че това е човекът, за когото бих го сторил. Само за него. Защото той ми е приятел. Може би- единственият ми приятел. Истинският ми приятел. „

  И без да губи време, наведе се и подхвана Любо. Изправи го с неимоверни усилия, тъй като бе твърде отслабнал, поради недохранването си.  Не знаеше дали е жив, със сигурност бе в  безсъзнание, но за радост, наблизо бе паркирало едно такси. Дотътриха се до него, Марин стовари огромния си приятел на задната седалка, седна до шофьора отпреди и нареди да кара към най-близката болница.

 

  Депутатът оцеля, но трябваше да пази строг хранителен режим до края на дните си. Не трябваше да пуши, да пие и да спортува повече. Когато се събуди, първото, което попита бе, кой го е докарал дотук. Марин беше там и отговори:

- Най-добрият ти приятел.

 Тези думи съкрушиха Любо и той се разкая за всичките си постъпки спрямо бившия кредитор. Помоли за прошка приятеля си и я получи веднага. Закле се, че никога повече няма да му навреди, по какъвто и да е начин и ще му помага във всичко.

- Знаеш ли?- каза му тогава Марин.- Може да ти се стори абсурдно, но мисля, че за тази наша вражда помежду ни, способствува до голяма степен работата ни. Аз съсипвах хората с тези кредити. Неусетно станах изрод, и това се прехвърли върху теб. При теб е станало нещо подобно, сигурен съм. Колко пъти съм ти казвал, че политиката е мръсна работа, и да не се захващаш с нея. Защото имаш власт, а тя прави човека звяр. И какво постигнахме в крайна сметка? Обърнахме се един срещу друг, ние- най-добрите прия-

тели на този свят. И в един момент щяхме да се унищожим, убеден съм. Добре, че се спряхме навреме. Обещавам ти, че никога вече няма да тръгна срещу теб. Заклевам се

 в децата, които един ден ще имам, предполагам!

 

 Всичко тръгна постарому, с тази разлика, че смениха професиите си. Марин откри у себе си неподозирани певчески способности, и стана популярен певец. Любомир се върна към академичното си израстване, като се насочи към историята. Стана доктор, а после и професор  в Нов български университет.

  Помагаха си във всичко никога вече не се предаваха.

 

Голям талант имаш в пустото писане на разкази. И тези съкрушаващи обрати в живота на двамата приятели и семействата им, си ги предал блестящо. Любо и Марин въплъщават идеята на Оскар Уайлд в "Портретът на Дориан Грей". Те деградират морално и преминават през най-ниската точка на своя Ин, за да започнат повторно да се извисяват в Ян. Аз, обаче, не мисля, че случилите се с тях метаморфози се дължат единствено на погрешния избор на професии. Мисля, че цялата тази духовна нищета и мерзост се корени в самата човешка природа и е неотменима нейна част.

Прав си, както винаги. Хем е от природата им, хем работата способствува за това. Всеки човек носи доброто у себе си, ала стеклите се обстоятелства могат да ни " замъглят " и да направим ужасии. Добре, че ни пазят отгоре, та да се осъзнаем навреме. Разбира се, невинаги става така. Аз, обаче , съм избрал добрия завършек. Колкото и рядко да се лучва в реалността. Благодаря, че оцени разказа ми! :)

Много реалистичен разказ особено в началото. Дори си помислих, че е по истински случай.:) Краят обаче е невероятен и леко приказен. Не вярвам в промяната на хората и в катарзиса през който са способни да преминат. Но като послание е страхотно. Във всеки от нас живее доброто и злото и по кой път ще поемем зависи от самите нас. Даваш надежда на лошите хора, че могат да се променят и да станат добри. /само да го пожелаят:) На някои им харесва да са лоши.
Хареса ми разказа ти.:)
Поздрави!

Любо получава инфаркт и тогава, пред лицето на смъртта, Марин получава прозрение. Така се е случило и с Блез Паскал, когато пътувал с карета по един мост над Сена. Едно от колелата изхвръкнало и каретата се надвесила над бездната. Паскал застанал лице в лице със смъртта и това преобърнало живота му. Оттеглил се от науката, отдал се на Бога и отишъл в манастира Пор Роял, където завършил живота си на 39 годишна възраст. Помня, че един мой покоен приятел, който бе тръгнал по пътя на Любо и Марин, след смъртта на майка си се отби при мен и сякаш търсеше възможност да се изповяда. Той каза много силни и верни думи за живота и за недостойния начин, по който го живеем. Но всичко това бе моментно разкаяние. После продължи да живее по старому, докато смъртта не го прибра.

Благодаря, Кате! Нарочно съм направил финалът щастлив. Една част от разказите ми не съвршват добре, та затова сметнах, че хепиенда ще е за препдпочитане. Просто за да има нещо положително. Иначе, ако искаш суров- та даже и жесток- реализъм, прочети романа ми " От Ада или Одисеята на един съвременен Йов ". Може да ти хареса. :) Радвам се, че ти е харесало повествованието ми!

Често не се отърсваме от старите си навици. Затова идеализирам нещата в разказите си- да има нещо позитивно. Иначе не ми е проблем да напиша реално историята. Но...нека нещо слънчево да има. Трябва и това да го ИМА. А защо не да го има и наистина? Макар и рядкост...всичко е възможно! Вярвам в това!

Харесах разказа ти, Тиков, и посланието в него.
Нека вярваме в силата на Доброто! Човешката душа е неизброден лабиринт и нейните изяви са непредвидими. При конкретни житейски обстоятелства наистина могат да се получат коренни промени в поведението на даден индивид...

Светлина в дните ти да бъде!

Нямаше те на премиерата на поетичния алманах вчера, но разбрах от Богданов, че си в Калифорния- не знаех, че си в Щатите като цяло. Иначе радвам се, че ти е харесал разказа. Да, нека вярваме в Доброто. Злото всеки ден ни мачка, трябва да вярваме, че няма все то да властва. Светли и благословени дни и на теб!